Клиент на Краси от София

Клиент от София на Краси Попова-психотерапевт

Това е моята приказка, моето осъзнаване след продължителна работа с Краси.

Приказката е историята на животът ми в оня период, в който бях изгубила себе си и не виждах изход.

Благодаря ти, мила Краси!

С обич,

Н.

Дали когато се раждаме наистина всичко ни е предначертано? Каква част от живота си можем да контролираме ние … или … всичко ни е дадено отгоре ? Какво е кармата? Можем ли да избягаме от нея? Все въпроси, на които искаме да си отговорим, а отговорите са някъде там дълбоко в нас самите. Всяка наша стъпка не води ли до други последствия … всяка случка не е ли резултат от някое наше действие дори в миналото. Знам ли?

Понякога си мисля, че когато съм се родила са дошли феите – орисници и са ми предначертали пътя. Ама като че ли злите феи са били повечко от една. Дали това, което се случва с мен, е криза на средната възраст – някой би ме попитал „какво ти липсва“ – какво ли? Липсва ми опората. Децата пораснаха, нямат нужда от мен вече, така като преди, съпругът ми никога не е бил моята опора, трябва ми лост, за да вдигна себе си. Имах толкова много мечти, коя от всичките осъществих?

Освен да бъда майка, друга май не успях. Някой ще ме опровергае, че това е най-важната мечта. За някой може би да, но за мен не точно. Аз съм личност, индивидуалност, аз искам да бъда някоя. Искам да намеря мястото си и знам, че то не е на майка и домакиня, напълно подвластна и зависима от домашните си!!!! Усещам , че мога да направя много неща. Преди време исках да работя в корпуса на мира, исках да пътувам до най-невралгичните точки на света и да помагам. Имам потребност да помагам. Имам потребност да направя нещо за себе си.

Преди време гледах сериала „Отчаяни съпруги“ и се възхищавах на смелостта им да променят живота си на тази възраст .Че какво и е на моята възраст? За някой може би това е …много …за мен , обаче не. Аз чувствам, че имам сили и възможности, и опит да направя нещо много повече за себе си и околните. Аз съм действена и борбена личност! Аз съм умна и интелигентна жена, искам да покажа това. Винаги съм искала да правя нещо, да градя нещо, точната дума е да градя! Да оставя нещо след себе си. Ако живеех в друго време или място, сигурно бих се борила за правата на жените, бих намерила кауза, за която си заслужава човек да живее! Да виждаш, че това, което правиш има смисъл и че си помогнал на някой. А какво правя всъщност аз – нищо, едно голямо нищо. Децата ми, поели вече по своя път, изградени личности, сигурно още дълго ще имат нужда от мен. Съпругът ми, за когото бях морална подкрепа през целия ни съвместен живот, абдикира от съпружеските си отношения.

И какво да правя аз? Да се срещам с други мъже, само заради единия секс ли ? Не, не искам това! Да изградя живота си наново – ето това ми трябва. Живот за мен, посветен на мен. Егоистично – не не мисля!

Трябва да намеря пътя и себе си в него! Затова и седнах да пиша, винаги съм обичала да пиша и да изразявам така това, което ме радва и разплаква. А всички около мен ми се смееха, не вярваха в моите идеи, омаловажаваха ги непрекъснато, само защото някога исках да стана инженер, а не станах. Знаете ли защо? Защото не обичам безсмислените неща! Аз трябва да градя, да създавам, да търся нови решения, нови идеи! Когато станах инженер, исках да създавам роботи. Това беше нещо съвсем ново и неизследвано. Исках да работя в космическите програми. Исках моя труд да има смисъл за човечеството, а то не стана така и аз скоро изгубих интерес да се занимавам с това. Винаги съм пълна с нови идеи и неща, а когато тръгна да ги осъществявам, все се намира някой, който да ми каже, че това нищо не струва, а след това виждам някой, който е осъществил МОЯТА идея и е станал прочут – нелепо.

Много трудна и сложна задача съм си поставила май? Но този път смятам да се боря докрай, пиша всеки ден и може би един ден ще успея да напиша книгата на моя живот и няма да има значение, дали тя някога ще види бял свят или не. Просто, ще съм я написала и ще съм изляла душата си в нея. Може би дори ще има жени, които четейки я, ще намерят част от себе си в нея и ще помогна на много жени като мен по света да се преборят със себе си и да успеят …

Много е страшно да си на 44, а да се чувстваш на 22. Повярвайте ми. Преди 10 години не ми правеше впечатление. Днес обаче искам повече от всякога да съм полезна и необходима на някой.

Мили дами на 40 и +, не се отчайвайте, просто погледнете се една сутрин в огледалото и си кажете – Аз мога! Аз се харесвам такава каквато съм и се обичам! Аз съм си самодостатъчна! И си спомнете за това, което винаги сте искали да направите, спомнете си детските мечти и си помислете „какво мога да направя днес“? И не си казвайте, че няма какво – винаги има какво. А сега аз ще ви разкажа, какво направих аз и се чувствам особено горда с тези малки стъпки …една по една.

Осъзнах се , когато станах на 40. Една сутрин станах и си казах „коя съм аз, какво правя?“

Как протичаше един мой ден? Ставах,водех децата на училище, помагах им с уроците, имах своята работа, която ми харесваше и ме срещаше с най-различни хора. Но бях празна, не правех нищо за себе си, бях се посветила на семейството и децата и съпруга. А аз, къде бях АЗ в тази схема? На мен това не ми беше достатъчно! Не се харесвах, защото много напълнях през последните години, имах здравословни проблеми, пиех една шепа лекарства и си мислех, че така трябва да бъде. В един миг си казах – на мен лекарства не ми трябват, трябва ми адреналин и то в конкретния смисъл на думата.

Произвеждах огромни количества инсулин в организма, които се трупаха. По едно време бях на една крачка да се разболея от диабет тип 2 и си казах „Време е да вземеш нещата в свои ръц , никой няма да ти помогне ако сама не си помогнеш“.

След второто раждане и напълняването, не си купувах дрехи. Измъчвах се, че когато вляза в магазина няма размери за мен. Ходех в ужасен външен вид, не ми се ходеше дори на фризьор. Не се чувствах харесвана и желана. Каквото и да направех, все мрънках, все нещо не ми беше наред.

Обвинявах хората около себе си. Познато нали?

И в един прекрасен ден станах и си казах Край! До тук беше със самосъжалението! Аз се харесвам каквато съм. Отидох и си купих нови дрехи, купих си нови обувки и спрях да ходя само с маратонки и „удобни“ обувки. Купих си обувки с висок ток дори!

Майка ми чак се учуди от кога тепърва съм щяла да нося високи токове. Погледнах се в огледалото и с интерес установих, че нямам бръчки, че лицето ми е гладко, кожата ми е нежна и хубава. Купих си крем за лице и започнах да си слагам всяка сутрин, започнах всеки ден да полагам грижи за себе си, започнах да подбирам дрехи, които да ми стоят добре на 90-те ми килограма.

И знаете ли – резултатът не закъсня. На всички започна да им прави впечатление, започнаха да ми правят комплименти за това,  колко добре изглеждам.

Харесвам бижутата. Ами започнах да заделям пари и всяко лято си купувах по едно ново бижу. Започнах да подчертавам някой части от тялото си, които знам, че изглеждат добре. Имам много стегнат и голям бюст. Ами започнах да ходя с големи деколтета, които да загатват, какво има отдолу под дрехите.

Имам хубави колена, тогава защо да не ходя с поли до коляното, които да подчертават краката ми. Все ей такива дребни стъпчици.

Е, съпругът ми не забелязваше всичко това, често ми се подиграваше даже, не пропускаше да ми каже, че не мога да изглеждам нито по-млада, нито по-красива и аз падах духом пак до следващата стъпка. И така ден след ден, аз все повече и повече започвах да вярвам в себе си. Но имаше какво да се желае още много! И колкото повече той омаловажаваше моите дребни победи, толкова повече аз исках да му докажа, че аз мога да се справя!!!

Толкова много неща исках да правя. Хората около мен казваха, че съм много добра, че съм адски убедителна и много умна и интелигентна, а аз стоях и се чудех – те за мен ли говорят? Така започнах да живея двойнствен живот. Единият беше в работата, а другият в къщи. Когато се прибирах в нас, слагах маската и позволявах да ме тъпчат, да ме унижават. Толкова много неща мога да разкажа.

Някога преди 20 години имах куража да започна самостоятелен бизнес. Работех във фирма за недвижими имоти и реших в зората на бизнеса да си направя моя. И тъй като вече бях омъжена, го споделих с моя съпруг. Той изцяло подкрепи моята идея и така основахме фирма, но на негово име, тъй като аз все още бях редовна студентка и по законите нямах право на това. Фирмата се развиваше бързо и успешно! Той все още работеше на държавна работа и аз управлявах всичко. До един момент, когато той реши да се включи. Чудесно – си казах аз – да, ама не! Пое кормилото, така да се каже, намери си съдружник и напълно ме игнорира. Трябваше още тогава да се усетя, но човек се надява, надеждата умира последна!!! И така до един ден, в които той поиска от мен да му прехвърля всичките си дялове – 50 %!!! Избра точния момент, току що се беше родила дъщеря ни, беше на няколко месеца, все още я кърмех, а той ми каза, че иска да подпиша едни документи пред нотариус.

Когато отидохме там, нотариусът, който е наш приятел, ме попита – ти знаеш ли какво правиш – а аз горда казах – да – не съм си и помисляла, че човекът, с когото деля живота си и от когото имам две деца, ще ми удари такъв шамар после!

Подписах смъртната си присъда! От този ден нататък аз бях никоя!

Напуснах семейната фирма, започнах работа в Ейвън, компанията за жени и това беше една химера, ама хайде!

Лека полека се отдалечих от работата, а той усилено криеше все повече и повече неща от мен! Искаше аз дори да не стъпвам там. Бизнесът му се уголеми и той започна да печели много пари. Той е адски умен и интелигентен, и находчив! И шапка му свалям как умее да се възползва от ситуации и моменти! Готин пич е той – мечтата на всяка жена. Но цената да живееш с такъв мъж, е много голяма!

Животът ми се преобърна, вече не бях аз. И позволих да ме тъпче и унижава, да ме игнорира от живота си и аз едва ли не, да съм доволна от малките трохи, които събирах. А самочувствието ми – накрая се намразих.

Но съдбата май ми беше приготвила изненада. Тогава ми показа ясно, че аз трябва да се събудя и да се заобичам. Трудна работа, но не е непостижима! Да повярвам, че няма невъзможни неща, стига човек да ги иска много!

Знам, че много от вас ще кажат: да ама зад всяка идея има пари? Да така е, живеем в кофти свят, където парите и зависимостта от тях е голяма, но и това човек може да поправи.

Ами трябват ми пари, за да гледам децата си. Баща им в един момент абдикира и от грижата за семейството си. Спря да дава пари. стигнахме до края! Нямахме пари за хляб дори.

И аз си намерих работа. И с това се справих. Сега ходя и помагам в едно семейство, плащат добре и аз някак си успявам да се справям. Не е лесно, хич даже, но съм горда със себе си!

Който казва, че няма работа, не е пробвал, когато стигнеш дъното и имаш сили да преодолееш това, няма невъзможни неща! Няма нещо, с което да не мога да се справя вече!

И така вече 2 години и половина, всеки ден аз правя малки крачки към себе си. Липсваше ми любов и разбирателство, липсва ми мъжът до мен – ами хайде направи нещо и по този въпрос. Само да се оплакваш, помогни си сам, за да ти помогне и Господ, е казал народът!

И аз реших да търся, търся и до днес любовта на живота си и не се отказвам и никога няма да се откажа.

Направих си профил в сайт за запознанства и намерих приятели, да намерих.

И тогава срещнах един мъж, който промени мен и живота ми, показа ми, че съм жена, жена, която може да бъде харесвана и обичана, а аз заобичах себе си. Ставах сутрин, поглеждах се в огледалото и се харесвах, такава каквато съм. Започнах да излизам сред хора, започнах да се обличам, започнах да се гримирам, да нося високи токчета всеки ден, започнах да живея.

Направих си равносметка, колко съм пропуснала от живота, как изведнъж съм станала на 44 и има още толкова много, та аз съм в най-продуктивната си възраст. Житейският опит, натрупан през годините, ми даваше предимство.

Но все още не съм успяла да преодолея зависимостта си от мъжа ми, все още той има пълна власт над мен, все още се връзвам на глупостите му! Все още плача, когато ме нагруби, все още преживявам, когато ме обижда и унижава. Докато не се излекувам и от това, няма да започна нов живот. И така, стигнах до един сайт за взаимопомощ – „хора като мен помагат на други хора като мен“. Писах им, не скрих името си и помолих за помощ – с всичко друго се справих, но не и с тази болезнена зависимост. Имах нужда някой да ме подкрепи и да ми вдъхне кураж и смелост да  застана срещу него и в лицето му да кажа НЕ!!! Повече няма да ме унижаваш, повече няма да ме омаловажаваш, повече няма да ти позволя! Аз съм човек и имам достойнство и ти ще ме уважаваш! Нали? Трудно, направо изпитвам паника, защото всеки ден се боря и постигам малки победи, а той идва и с една дума срива всичко, което съм постигнала до тук.

И тук ще сложа точка – още не съм направила голямата крачка.

Но съдбата ме свърза с хора, които дори без да знаят, ми помагат много. Съдбата просто ми показа пътя, сега е важно да го извървя. Смених обкръжението си, сега имам мое собствено обкръжение, приятелки, които добре ме разбират, част от тях преминали през същото като мен, хора, които ми подават ръка, за да не се спъна. Може би дори ще намеря любовта ….

И имам цел – да напиша книгата на моя живот – тази книга, която четете сега и която, когато свърша, навярно ще съм извървяла пътя, но с вас! Ще я напиша! За да ви покажа, че има път, има цел, има съдба, има, има, има!

Когато седя и пиша, се чувствам щастлива и пълна, пълна с емоции, с енергия да покоря света. А може би един ден тази книга все пак ще види бял свят и тогава много жени като мен ще направят своята първа крачка и ще извървят пътя си с нея, а аз дори неволно ще бъда с тях и ще им помагам.