ПубликацииСексуално насилие

Психични реакции на изнасилването

Психични реакции на изнасилването-Асоциация ИМАГО-психотерапевт Краси Попова

При изнасилването жената е поставена в животозастрашаваща ситуация. Преживяванията по време на изнасилването са страх, ужас и паника. В тази ситуация основната мотивация на жената е да остане жива. Случва се насилникът да уринира или дефекира върху жертвата си, да еякулира върху лицето или косата й, да вкарва чужди тела в тялото й. Изнасилването е сред най-тежките психотравмиращи събития, които могат да нарушат равновесието между възможностите на механизмите за адаптация на човека и външния свят.

След изнасилването жената преживява срам, объркване, унижение, страх и гняв. Типът и продължителността на реакциите са различни и са с продължителност понякога повече от 1-2 години, а симптомите най-често се вписват в картината на посттравматично стресово разстройство. Проявите и степента на увреждане зависят от характеристиките на самия насилнически акт, ранимостта на жената, достъпността на подкрепа непосредствено след изнасилването, както и от  достъпността и адекватността на подкрепящaтa системa дълго след това.

Изнасилването носи всички белези на стрес – има екстремно заплашващо външно въздействие и реагиращи им адаптационни механизми. Типичните реакции включват чувствата на срам, унижение, тревожност, обърканост и употребеност. Те са различни от реакциите на очаквани житейски затруднения. Характерът им зависи от  възможностите за адаптация  на индивида, от неговия начин на реагиране на житейски обстоятелства, от наличието на външна подкрепа.

Реакциите в стресови ситуации, водещи до психологични последствия – кризисните реакции – обикновено са непредсказуеми нито по време, нито по съдържание. Въпреки това кризисните реакции имат и някои общи, предсказуеми черти:

  • Нарушение на нормалния начин на живот (разстройства на съня, апетита, грешки в стандартни ситуации, неспособност за съсредоточаване).
  • Регрес – беззащитност, психична зависимост от окръжаващите и търсене на подкрепа. По външно проявление тези реакции зависят от индивидуалния начин на реагиране на житейски затруднения и протичат сходно с реагирането на други стресори.

Съществуват два основни типа на кризисни реакции: интрузивен (свръхценностен или натраплив), при който мислите, чувствата и усещанията, свързани с психичната травма (изнасилването) изместват от съзнанието всичко останало и репресивен (мълчалив), в който преобладават отбягването и стремежът да се забрави за случилото се.

1.1. Стадии на реакцията на изнасилване по Nadelson (1989)

Според Nadelson реакцията на изнасилване обикновено протича в 4 стадия, които се отличават един от друг по продължителност и интензивност на психичните процеси.

В стадия на предчувствието или заплахата жертвата усеща опасността на ситуацията. Обикновено включва механизми на психологична защита, създаващи илюзии за неуязвимост, но въпреки това остава ясно разбиране на ситуацията и необходимостта от физическа защита. Такива защити се включват например преди планови хирургични операции и благодарение на тези механизми се намалява чувството за безпомощност.

В стадия на стълкновението настъпва дезадаптация, степента на която зависи от интензивността на травмата и от възможностите на индивида за адаптация. На този етап възникват емоционални нарушения. Подобно на жертвите на пожар или наводнение реакциите варират от хладно присъствие до обърканост, неуправляеми ридания и парализираща тревожност, при която човек е неспособен дори да помръдне. При жертвите на изнасилване тези реакции са също разнообразни, но по-малко интензивни – например зашеметеност и обърканост, стесняване на съзнанието, автоматизирани стереотипни действия или вцепененост.

В стадия на възвръщането постепенно се възстановяват нормалните емоции, разбирането за себе си и своето място в света, паметта и самоконтролът. Бъдещето остава неясно. Може да нарасне чувството за подчиненост. Жената започва да разбира своите адаптивни и дезадаптивни реакции и да ги интерпретира в себе си. От това дали усеща сили да се справи самостоятелно със стреса зависи не само изходът от дадената кризисна ситуация, но и реакциите на стрес в бъдеще, а това пряко влияе върху самооценката.

Ако е налице психологична подкрепа, жената не се чувства напълно изоставена и безпомощна. За съжаление, голяма част от жертвите на изнасилване са самотни жени, които могат да разчитат на подкрепа само в бъдеще. Семейството, приятелите и общността често не са в състояние да разберат преживяванията на пострадалата и това за нея е допълнителен и неочакван удар. Пак за съжаление, близките нерядко се опитват да си дават вид, че нищо не се е случило и я съветват да забрави за случилото се (това е един от начините на поведение в стресова ситуация).

Характерна особеност на психичното състояние след изнасилване е отсъствието на открито изразяван гняв. Възможно е това да е свързано с общоприетата норма, че жената не трябва да е агресивна. Според Janis всяка заплаха, която човек не може да предотврати, подсъзнателно възприема като наказание за лошо поведение в детството. Възможно е това подсъзнателно чувство да принуждава към сдържане на гнева и агресията, за да се избегне наказание.

В такива случаи изнасилената реагира не с гняв, а със страх, тревога, вина и срам, защото се чувства виновна и наказана за случилото се. Гневът се потиска и приема формата на вина и срам, независимо от това, че тези чувства само усилват безпомощността и ранимостта. Гневът и агресивността възникват в повечето случаи по-късно, в стадия на разрешаване на кризата и могат да се проявят в нощни кошмари или гневни избухвания, обект на които стават окръжаващите.

В стадия на възстановяването се променят възгледите за бъдещето. Защитните механизми, обезпечаващи чувството за неуязвимост, са загубени, което снижава себеоценката. Жената се себеобвинява за това, че не е успяла да предусети опасността, че не й е обърнала внимание. Налице е и страх като съмнение в това, че би могла да се справи с външна опасност сама и съмнение в общността, че може да защити всеки от своите членове. Това чувство за увеличена опасност изисква напрежение на усилията и способностите за справяне.

В редица работи е описана закономерна последователност на реакциите на изнасилване. Първият стадий се характеризира с признаците на психологичен срив (шок, недоверие, объркване, абнормално поведение). Жертвата не е в състояние да говори за случилото се, не се решава да съобщи на близките си, лекаря, полицията. На преден план е чувството за вина – на нея й се струва, че всичко се е случило заради нейната собствена глупост. Възникват и множество въпроси – как да разкаже на семейството си, на съпруга или приятеля си, на приятелите, на децата си; как ще реагират приятелите и съседите; не е ли забременяла; не е ли заразена с венерическо заболяване, трябва ли да съобщи за изнасилването на правораздавателните органи и ако да – ще има ли разследване?

Пострадалата се съмнява в това дали ще може да разпознае насилника и се страхува от ново изнасилване. Вторият стадий – на външно приспособяване – започва няколко дни и продължава няколко седмици след изнасилването. Първата вълна на тревожност е преминала. В опитите да преодолее тревожността и да възстанови вътрешното си равновесие, жената може да се върне към предишния си начин на живот и да се държи така сякаш кризата е разрешена, уверявайки себе си и околните в това.

Този период на псевдоадаптация не е разрешаване на психичната травма и свързаните с нея преживявания – в него има и значителна доза отрицание. Психичната травма се отрича за целите на защитата на себе си и окръжаващите.

Третият стадий – на признаване и разрешаване – може да остане неосъзнат както за пострадалата, така и за близките. Преобладават депресията и потребността да се говори за случилото се. Пострадалата чувства, че трябва да приеме и свикне със станалото и да разреши противоречивите чувства към насилника. Толерантността към насилника (и дори стремежа да го разбере) е възможно да се трансформира в гняв и вътрешен протест срещу употребата на тялото й. Пострадалата може да е недоволна от себе си, смятайки, че сама в известна степен е допуснала да се случи всичко.

След периода на псевдоадаптация следва нов период на вътрешно безпокойство. Nadelson & al са изследвали жени, понесли изнасилване преди 1-2, 5 години. У повечето от тях най-ярко е останал страхът от смъртта в момента на изнасилването, следвани от страх от самота, страх от мъже и нарушения на сексуалните функции. Може да изглежда странно, но приблизително при половината от жените е имало полза от кризата – добавили са се вътрешни сили, самостоятелност и разбиране на преживяното. Почти всички изследвани са изявили желание да помогнат на други жертви на изнасилване.

(„Насилие, физическо малтретиране и сексуална злоупотреба с детето“ – Д-р Антон Далчев)

За да може по-бързо да се преодолеят всички стадии, през които преминава жена, която е станала жертва на изнасилване, е добре жената да се обърне към психитерапевт. Психотерапевтите са хората, които биха помогнали за по-лесното и по-бързо преодоляване на посттравматичното стресово разстройство. Екипът на Асоциация ИМАГО се състои от професионални психолози и психотерапевти и затова не се колебайте да се свържете с нас!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *