Нели

Преодолях домашното насилие

Психотерапията ми помогна да върна вярата си в живота. Благодаря ти , Краси!

 

Аз съм Нели и съм вече на 34г. Искам да споделя с вас моята история. Иска ми се, както тя, така и поуките, които следват от нея, да бъдат от полза за тези, които имат подобни проблеми или предусещат появяването им.

Надявам се, че моят разказ ще накара да се замислят и тези, които нямат такива проблеми, но искат да изградят своя позиция спрямо “тъмната страна” на живота.

 

Ние с него живеехме вече 8 години. Познавахме се една, преди да се оженим. Година, пълна с купони, музика, опияняващи нощи, раздели и сдобрявания. После дойде новината за бебето и решението да сключим брак. Аз бях само на 19, той на 22. Мислехме си, че сме силно влюбени. Състезавахме се кой първи ще напише на другия 1000 пъти „Обичам те”. Той ги написа на големи бели листове – всеки следващи 100 с различен цвят. Моите нанизах на десетки листчета от мъничко тефтерче… Беше онзи тип любов, която те залива като стихия и ти пречи да разсъждаваш трезво.

 

Всички наоколо се възхищаваха, че сме прекрасна двойка. Само майка му на първата среща с моята майка отсече: „Не знаете какво очаква дъщеря ви и вас. Толкова се радвам, че той се пръждосва от мен.” Тогава не се замислих над думите й…

 

Няколко години по-късно, затънала в разочарования и страдания, осъзнах, че това е било всичко друго, но не и обич… странни емоции, породени от незнайни подсъзнателни сили, буреносно търсене на бягство от потискащата обстановка у дома, където не си спомням някога в детството ми да са се интересували от душевните ми нужди. Илюзията на едно самотно пораснало дете, сбъркало страстта с обичта, хвърлило се в непозната бездна с надеждата, че ще сподели поривите на тялото си и ще запълни празнините в душата си.

 

… Роди се бебето, заедно с него и отговорностите и ангажиментите. Скоро дойдоха и първите скандали – брутални, изключващи възможността за нормален разговор… А после и първите удари… Ад от жестокост, болка и мъка, който стана ежедневие…

 

Така и при мен дойде моментът, в който се почувствах убедена, че решението как да продължа, зависи от мен, че трябва да го взема аз. Отдавна вече нямах желание да споделям проблемите си с някого от обкръжението ми, защото знаех техните дежурни отговори: Ти си го избра. Не искаме да се бъркаме; Нали много се обичахте; Вашият живот си е ваша работа; Трябва да търпиш заради децата; Това е божа работа – господ така е решил, приемай съдбата си; Такива са мъжете, такава е женската участ; С него зле, ама без него по-зле; Не му обръщай внимание; Намери си любовник; Ако знаеш само колко по-тежки съдби има.

 

8 години след злополучния старт на нашия съвместен живот, вече майка на две дечица, за първи път се осмелих да направя опит да разговарям за проблемите ми със специалист- психолог. Открих я случайно, ровейки се в интернет, търсеща сили в себе си да потърся помощ, да споделя. И тогава попаднах на страницата на www.nasilie.eu и Краси Попова. А тя  бе толкова категоричена и искрена: “Вие преживявате насилие- емоционално ,физическо. Приемате ли да продължите да живеете по този начин ‘заради децата’. Къде остават вашето самоуважение, толкова ли се мразите”- ми каза тя.

 

Чувствах се на 107, не на 27, но някак странно успокоена.

 

И така направих своята малка стъпка. Седмица след седмица се виждахме с психолога ,добивах все-повече смелост и увереност в себе си.До преди терапията имах усещането, че няма да се справя сама с две деца ,дори и чисто финансово.По това време се свързах с адвокати.Изнесох се от ‘семейното жилище ‘или моят ад.Споделих и в работата си за проблемите.Ужасно се срамувах, но ‘трябваше ‘да продължа.И учудващо за мен много хора ме подкрепиха.

 

Разведох се.

 

Няма да описвам нечовешката жестокост, с която се сблъсках по време на брака ми, защото не това е смисълът на моята изповед. Желанието ми е друго – да обърна вниманието на всички, които се сблъскват с подобни проблеми, да не се примиряват, да не се предават, да не се самозалъгват, че с времето всичко ще се оправи; да мобилизират силите си не за да търпят, не за да се опитват да променят престъпника до себе си, не за да се мъчат с всеотдайност да съживяват отдавна съсипаните отношения, а за да променят себе си, живота си, съдбата си. Знам, че е трудно. Но знам също, че ужасно си струва. Защото в замяна на нечовешкото страдание получаваш най-важното на този свят – своето човешко достойнство.

 

Съзнавах, че ме очаква дълъг път на вглъбеност и себеопознаване, по време на който ще се опитвам да си простя, че допуснах да живея в такава мръсотия…

 

В житейския ми път след началото на развода преминах през многогодишни мъчителни съдебни битки, през големи несправедливости и големи успехи, през редица трудности в отглеждането и възпитанието на децата, през тежки решения и трудни компромиси, през колебания и съмнения, през затваряне в себе си и взор към другите, през прозрения и хармония. А това – новото, което се създаде у мен и винаги ми помагаше и ми помага, е самоуважението. То е нещо, което не е възможно да съществува, ако търпиш да те унижават и да не те зачитат, и то хората, които си се съгласил да ти бъдат най-близки. То е нещо, което ако го нямаш, не можеш да се бориш за нищо смислено в живота си, не можеш да уважаваш и други.

 

Прочети повече за Краси Попова и нейната работа!