Статии

Страхът като болест

Сравнен с необходимите и оправдани страхове, болестният страх представлява ескалиран, обособен страх, който застава на пътя на намирането на решение и развитието на стратегии за справяне и се е превърнал в безпомощен страх. Болестният страх се различава от нормалния страх по интензивността, продължителността и „неадекватността” на ситуативния контекст, а понякога по формата на страха сама по себе си ( например спонтанно настъпване на пристъпи на паника).

Болестните страхове или не съответстват на актуалната заплаха, или изобщо не възникват независимо от външните условия. В първия случай е налице ситуативен, във втория спонтанен страх – фобия или страхов пристъп. Третата форма на страха се развива от един първоначално адекватен страх, при който обаче основната, конкретната заплаха е толкова масивна, че първоначално необходимия страх ескалира, излиза извън контрол и се превръща в самостоятелно заболяване.

Касае се за страхови разстройства при опасни за живота заболявания или необичайни натоварвания, като напр. индивидуални или колективни насилствени актове. Тези пациенти са жертва на агресивност и разрушителност в много по- голяма степен , отколкото пациенти с първичен страх.

Психични елементи на страха

Съществения принос на нашия век към разбирането за пораждането на страха и болестите на страха са моделите на теорията на ученето, които от възникването си са претърпели многопосочно развитие. Според класическото наблюдение децата развиват страх от предмети, ако малко преди подаването им чуят неприятен шум. Уплахата от шума се закрепва в известена степен към предмета(„класическо колекциониране”) на този наивен модел противоречи обстоятелството, че възникналият по този начин страх бързо избледнява, угасва и че в крайна сметка само продължително дразнещи стимулации, свързани с допълнително подкрепление на страховото поведение, водят до фиксирането на страха.

Съществено за съпротивителната способност срещу страховите процеси е поведението на средата. наред с това при човека елементарната времева връзка между два дразнителя обикновено не е достатъчна за кондициониране, тук по – скоро изглежда играе роля и свързаното с нея „ формиране на модел” – т. е. представи и очакванията за протичането на възприятията и събитията. Предшестващите събития трябва да придобият сигнална стойност за последващите. Ситуациите, отключващи страх, се кондиционират толкова по – устойчиво, колкото по –голямо е разминаването между действителността и очакваната заплаха и обратно. Важна роля за възникването на страха играе т. нар. учене по образец(учене по модели).

Усвояването на емоционални реакции от поведението наличностите от обкръжението, например родителите, се стимулира и от това, че емоциите по принцип лесно се предават. При това емоциите и страха се определят предимно от впечатленията от средата. такива впечатления често запазват значението си за целия по – късен живот. често страхът се характеризира с образни представи и директна ”априорна” форма на реакция, което от терапевтична гледна точка може да бъде използвано в „кататимното преживяване на образи”.

За реалистичната преценка на възникването на патологичния страх е допринесла също социално – когнитивната теория на ученето. Според този модел на ученето с предимство се усвояват и интегрират в поведенския репертоар такива начини на поведение, които намират социална подкрепа. Когнитивните процеси направляват взаимодействието на поведението със средата. Ученето се състои преди всичко в концепции за личното поведение и неговите социални въздействия, така че процесите на ученето в крайна сметка могат да бъдат разглеждани като форма на саморегулация (със самонаблюдение, самопреценка и самоподкрепа).

От тази гледна точка преодоляването на страха означава да се преценят ситуациите адекватно и да се възвърне доверието в собствените способности. Дори един чисто фиктивен(мним)контрол върху ситуацията може да ограничи страха. негативната преценка на застрашаващата ситуация, напротив, води до подчертаване на негативните признаци на ситуацията, поради което усилията за разрешаване се ограничават, стават стереотипни и безизходни. Страхливите хора често си представят най – лошите последствия или дори неизбежна катастрофа.

Според теорията на конфликтите страховата амбивалентност и нерешителност в застрашаващи ситуации води до блокиране на целенасочените и ефективни реакции. Възможните стратегии за справяне се блокират поради взаимно изключващите се тенденции в поведението. тази амбивалентна блокада може да се разглежда като заместител на интрапсихичните конфликтни констелации между претенциите на Аз –а, нагоните и съвестта. Разпознаването на една форма на страх и особено разработването на индивидуален план за терапия винаги изисква предшестващ анализ на биографията и на възможно повече от обуславящите и мотивиращи фактори.

Телесни елементи на страха

Телесните симптоми на страха като сърцебиене, затруднено дишане, потене, мускулна слабост, чувство за приближаващ припадък и странно променено, често нереално възприятие за себе си и обстановката( деперсонализация, дереализация) не само пораждат своеобразното смущение и непреодолимост на страха, но и сочат по непосредствен начин, че тъкмо в застрашаващите ситуации човекът е в буквалният смисъл телесно – духовно същество и разглеждането на страха без телесните му проявления би било абсурдно и съдбоносно за терапията. не съществува страх, който да протича без участие на онези мозъчни структури, които са отговорни за възприятието на заплахата(перцепция), оценката на заплахата(когниция) и отговора на заплахата(поведенска реакция).

Събрани са достатъчно доказателства в полза на твърдението, че тъкмо възприятието на свързаните със страха телесни неразположения може да допринесе по разнообразен начин за подкреплението, разширяването, фиксирането и хронифицирането на страха. Възприятието на опасността, представата за опасността, телесните неразположения и субективният страх образуват гъста мрежа от взаимодействия, но най- вече от възможности за подкрепление. С оглед на лежащите в основата мозъчни функции страховите реакции могат да се разглеждат като един вид предупредителен сигнал, а съответните мозъчни структури като един вид алармена система. Tази алармена система обикновено се привежда в действие само при действителни външни (или вътрешни) опасности. Tези опасности могат да бъдат реалистично конкретни, но също така да произтичат изключително от света на представите и мислите. Kазано с езика на психологията, в такъв случай перцептивни /или когнитивни процеси отключват страховата реакция или, в понятията на невропсихологията , процеси в мозъчната кора активират субкортикални лимбични мозъчни структури.

 

Болести на страха и ограничаващи страхове

Патологичния, страх може да се появи при следните три условия:

1. Погрешна преценка за опасността. Пример е погрешната преценка на не особено опасни обстоятелства(при фобии).

2. Нарушени са самите алармени структури. Пример е спонтанният пристъпен страх.

3. Предупредителният сигнал страх не отзвучава. Не се стига до адаптация, а напротив, до ескалация на възбудата и страха.

Пример е посттравматично стресово разстройство с умерен в началото страх, който по- късно ескалира и се обособява.

Спонтанен страх: пристъп на паника, паниково разстройство, генерализиран страхов синдром„страхова невроза”.

Пристъпът на паника е внезапно настъпващ пристъпен страх, паниковото разстройство е свързаната с повтарящи се пристъпи на страх страхова болест, която често се характеризира със страхове на очакването и други психични смущения( като агорафобия и депресия). пристъпът на паника или страх в известен смисъл е прототип на страха, „страха сам по себе си „ , крайното интензивиране на страха и ескалация на страха, страхът,отделен от неговите реални, актуални и биографични условия. това е обособилият се страх, пред който пациентът е безпомощен, до който той няма достъп и възможност за контрол. тъй като здравият индивид в нормалният случай не познава страха нито в тази интензивност, нито без връзка с конкретна опасност, страхът на тези пациенти остава за повечето хора загадъчен и непонятен. това затруднява разбирането на болестта за околните, както и от самият пациент.

При генерализираното страхово разстройство пациентите са завладени от постоянна свръхценна загриженост, страх и телесно напрежение, в повечето случаи липсват пристъпи на паника. Пристъпът на паника е внезапен, екстремален страх, без видима за пациента причина, която като че ли връхлита от ясно небе , имащ за него характера на екзистенциална смъртна заплаха, пред която той е безпомощен и без възможност да упражнява контрол. Макар че настъпва внезапно, страхът не започва така рязко като при епилептичните страхови пристъпи, обаче пикът на страха настъпва за кратко време(1 -3 минути), за да отзвучи постепенно за около 10 – 20 минути. Много пациенти възприемат безпомощността при пристъпа на страх и като страх от загуба на контрол или като опасение „че откачат”, „превъртат”. Променено е съзнанието, така че пациентите преживяват себе си и обкръжението като нереални, непознати. Задължително се появяват и масивни телесни оплаквания, които вероятно допълнително засилват и задълбочават субективните страхови симптоми в един порочен кръг.

Нарастващият при паниковото разстройство страх на очакването , т.е. излизащият от контрол страх от подновен пристъп на паника, „страхът от страха”, не трябва да бъде бъркан с генерализираното страхово разстройство. то се характеризира с постоянна свръхценна загриженост, страх и телесно напрежение. Пристъпите на паника са изключение. Съвременната психология е внесла в представите за развитието на страхово и паниково разстройство комплекс от обуславящи фактори, откроени от когнитивната теория и теорията на ученето. Поведението обусловено – според теорията на ученето- от директната връзка стимул- реакция, възниква, според когнитивната психология – не чрез обикновени рефлекторни връзки, а чрез когнитивните процеси, които съгласуват индивидуалното поведение със средата. От тази перспектива страхът е преди всичко причинен от представата или убеждението, че не можем да се справим с определена ситуация. Страхът е „ заучена безпомощност” Следователно дори мнимия контрол върху застрашителната ситуация намалява страха.

Фобиен страх: обектни и ситуативни фобии

Обектните и ситуативни фобии са противоположния полюс на спонтанно настъпващият страх. Съществена разлика между фобия и спонтанен страх обаче се състои не толкова в самото страхово изживяване, което и в двата случая може да съответства на „ панически страх” – а в отключването на фобийния страх от съвсем определени външни условия, докато при пристъпа на паника условията са вътрешни. Фобийни обекти и ситуации могат да станат в по-голяма или по- малка степен всички предмети, живи същества и събития. тежестта на една фобия е резултат преди всичко от несъответствието между интензивността на страха и мнимата заплаха. макар че някои фобийни обекти или ситуации съдържат известна опасност, страхът няма разумно отношение към действителната заплаха

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.