Пътят от полу-активна към постоянно-активна или Как се справих с Паническите атаки?

Posted on Posted in Истории
Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Digg thisShare on RedditShare on StumbleUpon

„ Не мога, не мога да го направя. Още една крачка и ще припадна. Вие ми се свят, вие ми се свят, не мога. По дяволите защо това ми се случва? Аз мога, мога да се справя, не падам.“

Познахте ли се? Ако сте се разпознали в по-горните редове, поздравления вие сте се качили на влакчето, което пътува към вашата промяна. Кога ще пристигне влака ли? Всичко зависи от вас,но  сега ще поговорим за мен и моето пътуване.

Първата ни среща с паник атаките беше, когато бях на 21, в този преход между тинейджърските години и живота на възръстен, бях се изтощила  до краен предел от учене, купони и негативни емоции. Тогава не ме интересуваше какво ми коства, за да постигна целите си, не спях, не се хранех нормално, не щадях себе си, дни и нощи чертаех( завърших архитектура) и купонясвах, мислех си, че съм от стомана. Е, животът винаги знае как да ни покаже, че се отклоняваме от пътя. След поредица от такива дни и нощи, месеци, един ден не можах да стана от леглото. При първите си опити да изляза навън всичко ме връхлетя като стихия, замайването, изтощението, страха от провал, безпомощността, липсата на контрол върху собственото ми тяло.Това ме ужаси и порази, като човек, който обича да контролира всичко, не бях в състояние да контролирам себе си…Излизах за  две минути правех една, две, три крачки и се прибирах в къщи  обляна в сълзи, на другия ден отново и отново, и отново…. Първоначално не подозирах, какво точно се случва с мен и обикалях всевъзможни лекари, след няколко месеца пиене на хапчета и посещение при психиатър, разбрах простичкия отговор : Паник атаки, агорафобия и каква ли не друга фобия. Казах си „ Какво за Бога е това?!“. Тогава осъзнах, че сама съм си причинила всичко. Пътят ми не беше лек минах през психиатри, невролози, психолози, терапевти, хапчета, докато накрая не осъзнах, че разковничето на проблема се крие там от където е започнал в МЕН. От този ден нататък захвърлих всички останали и се съсредоточих върху себе си и върху това, което ИМАМ.

А какво има човек страдащ от паник атаки? Човек, които се страхува да се усмихва, защото ще се случи нещо и ще помрачи усмивката му. Човек, който се страхува да излезе на кафе с приятели, за да не получи паник атака или да се вози в градския транспорт или да шофира. Човек, който се срамува от мъката, която преживява, който се чувства осакатен.Човек, който се чувства неразбран от семейството и приятелите си? Това се чудех и аз какво ми остана?Е, осъзнах, че имам много неща, които преди не съм забелязвала, защото бях прекалено заета да съсипвам здравето си.

Полу-активния ми режим ме научи, че не всичко в живота, трябва да е на всяка цена. Научи ме, че грешките са едни от най-важните спирки през пътуването ни към себе си. Научи ме, че това, което ме различава от другите, е моята същност, не повод да се чувствам от Марс. Научи ме, че колкото и банално да звучи, никога не трябва да се отказваш от мечтите си, най-важното научи ме да мечтая и то да мечтая СМЕЛО, без страха, който дълго време беше най-добрия ми приятел. Научи ме да защитавам и отстоявам себе си, научи ме да бъда благодарна за живота. Научи ме на милиони други неща, но какво ще научите вие зависи само и единствено от вас  и това да осъзнаете, че е време да промените доста неща в живота си.

Моята последна спирка от това пътуване ме отведе на друга гара с друг влак, в който все още пътувам, но нима живота не е едно пътуване и точно между гарите, ние научаваме уроците си.

 

Янислава

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *