След мълчанието или история на едно изнасилване

Posted on Posted in Сексуално насилие
Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Digg thisShare on RedditShare on StumbleUpon

  Дискредитиране  на жертвата след изнасилването

Изнасилването дълго време е било смятано  за престъпление толкова неописуемо, срамно  за  жертвите му, че те практически  онемяват.
Мълчанието на оцелелите се подкрепя от дълбока  колективна тревожност за изнасилването,  която  граничи с културална психоза.

Конфликтът, между желанието да се  отрекат ужасните събития и желанието да  се изговорят на глас, е основна  диалектика на психологическата  травма. Тя  важи  както за  индивида –  жертва, така и за обществото.

Много дълбока културална идея е тази за отговорността на жертвата – жената, при изнасилването. Дълго време основната изходна теза за  разбирането на изнасилването е била
тезата за  женския мазохизъм – жените си  фантазират  за  това. Смятало се, че  женската  сексуалност е фундаментално  мазохистична. Следователно: изнасилването = секс. Много  автори всъщност са  узаконявали това престъпление  с  подобни твърдения. И в самата  съдебна процедура изнасилването се  отъждествява със сексуален акт.  Днес  вече  не  е  така. Браунмилър  въвежда нова хипотезаизнасилването  е съзнателен  процес  на  сплашване, чрез който  мъжете  държат всички жени  в състояние  на страх, т.е. това е стратегия,  която удържа властта  и доминирането на  мъжете. В политически и  исторически контекст изнасилването  е акт  на демонстриране на  сила, а не сексуален  акт.
Изследването  на  психологическата  травма има любопитна история. История  на епизодична амнезия.  Да  изучаваш психологическата травма, значи да бъдеш свидетел  на ужасяващи  събития. Когато  те са  природни  катастрофи, свидетелят съчувства с готовност. Но ако  са  дело на човек, свидетелите  са уловени  в  пространството между извършител и жертва. Много изкушаващо е  да вземеш страната  на извършителя. Единственото,  което той иска, е  свидетелят да  не  прави  нищо. Жертвата моли  да  се сподели  бремето на  болката. Жертвата изисква  действие, ангажиране и  помнене.

Ако човек споделя публично  познанията си за  жестокостта,  той ще  навлече  върху  себе си стигмата, сполетяла жертвите.” /Д. Хърман “Травма и  възстановяване”/.

 

Още за изнасилването.

През 70-те години изнасилването се е смятало за краткотрайна психологическа криза. Съответно се е лекувало чрез кризисна интервенция, съветване, подкрепа за адаптиране на поведението. През 1986г. са направени нови изследвания, които установяват, че жертвите продължават да изпитват психиатрични симптоми и реорганизират живота си около тези симптоми. Оказва се, че изнасилването води до  омаломощаващ и често дълготраен психичен проблем. Травмата може да трае цял живот.

Изнасилването  е  най-интимното  престъпление  – то опетнява както извършителя, така и жертвата. Извършителите  са  предимно мъже. Ако психологическото разстройство,  наблюдавано при оцелели  от изнасилване,  домашно насилие  и  инцест, пише  Хърман, е  по-същество същото като синдрома наблюдаван  при оцелелите  от  война,  можем да  заключим, че  подчиненото  положение  на жената е  поддържано и  усилвано  от скритото насилие на  мъжете. Има  война  между  половете. Жертвите  на изнасилването,  децата и  битите  жени, са бойните загуби. Хистерията  е бойната  невроза във войната  между  половете.

 

Изнасилвачът.

“Мъжете, които изнасилват” – клинично проучване от 1980 г. :
Сексът и насилието са навсякъде: американските ТV зрители са превърнати в сексуални воайори. Изнасилването всъщност обслужва несексуални нужди. То е израз на власт и гняв…, свързва се по-скоро с враждебността/гнева/ и контрола/властта/, отколкото със страстта /сексуалността/.
Д-р Букхарт работи с мъже, които са изнасилвали. Показването на среден пръст в USA култура е станало общовалиден и дълбоко приет знак. Той е израз на сливането между секс и агресия. Учи мъжа, че всичко е наред, когато емпатичната му връзка с жените е убита. И това позволява както да убиват, така и да изнасилват. Ние живеем в “култура на изнасилването”, твърди той.
Сексуалното насилие е вкоренено в мъжкото усещане за психологическата слабост на жената. Мъжете трябва да се борят за своята индивидуалност срещу прекомерната власт на майките. Изнасилването е нещо като забавление за мъжете /Камила Паглиа/

Известно е, че някои изнасилвачи, които не успяват да поддържат ерекция, или не успяват да еякулират, убиват жертвите си, обвинявайки ги за сексуалната си дисфункция. При тези обстоятелства жертвата може да се озове в положение, да се опитва активно да стимулира сексуално нападателя, за да спаси живота си… Когато карат жертвата “да пъшка от удоволствие”, изнасилвачите изземват и извращават сексуалните й функции. Жертвата се чувства сексуално извратена, затова се мрази и обвинява, че е жива. Изнасилвачите са сексуални измамници. Те печелят от объркването, създадено  в резултат на тяхното дегизиране. Както по-късно и самата жертва страда от това объркване и последиците му. Изнасилвачът сякаш иска да приеме енергията от животоутвърждаващата сила, която ни изпълва с копнеж за свързаност.

 

Жертвата на изнасилване .

Тя е дълбоко опустошена. Засягат се всички етапи от психосоциалното развитие, самосъзнанието ,усеща глобална загуба. Източникът на тази загуба е заплахата от унищожение. Тя се преживява като постоянно съществуваща от всички жертви на изнасилване. Но дори и когато не са отправени смъртоносни заплахи, жертвата осъзнава убийствения гняв на изнасилвача. Когато чувството за сигурност и автономност на тялото са  разрушени, разрушава се  и всичко останало. Чувството  на безопасност, усещането за сигурност е безвъзвратно загубено. Универсално усещане при жертвите е страхът от безпомощност.
Жертвата загубва чувството за “основно доверие”. Придобива се “чувството,че си умряла” – при всяка жена, жертва на изнасилване. Старият Аз е умрял  и никога няма да се върне. На неговото място се явява вцепенен, безчувствен, умъртвен Аз.

Често самите изнасилвачи  са били насилвани, и се превръщат в човек с чудовищна липса на контрол. Жертвата става реципиент на чувствата, които изнасилвачът не може да обработи. Той проектира непоносимите си чувства на безпомощност, гняв, унижение, болка и вина върху жертвата, която впоследствие се превръща в съд за тях, както е станало с изнасилвача и неговия мъчител. Изнасилвачът включва биологичния сексуален нагон към неконтролируемата присъща нему нужда да се освободи от завладяващите чувства, които са го раздробили. Когато човек се чувства раздробен, възниква огромна по сила агресия и свръх стимулация чрез чувства. Изнасилвачът оставя своята безпомощност и гнева си в своята жертва.

”Д-р Роуз ми казваше: „Той вече не се чувства безпомощен. Сега той е властен, контролира събитията. Ти си безпомощната, ти нямаш никакъв контрол. Ти си отвратителната, обезценена, нищожна и мръсна.”    Нанси Рейн

При изнасилването като травматично преживяване  се създава непроходима  плетеница от  емоции, която работи  срещу спасението и срещу  мисълта  за  самото  спасение.
Жертвата на изнасилването абсорбира тези проекции и е насилена да стане съучастник в собственото си увреждане – да изиграе главната роля в пресъздаването от изнасилвача на неговото лично и по-лошо от смъртта преживяване. Тя интернализира проекциите на изнасилвача и те стават част от несъзнавания й живот. Затова много от жертвите не могат да изпитват съзнателен гняв към насилника си. Гневът им е насочен срещу всички други. Жертвата разрушава всички взаимоотношения с близките си, а после се чувства виновна и вярва, че е безполезна. Така се е отнесъл изнасилвачът към нея – като към нищожество. Сега тя, приемайки  неговите чувства, се отнася така със себе си.

Чувството за срам е толкова  силно при жертвите  на  изнасилване, че  много  от тях никога не проговарят за това. Избягват  говоренето  и в  психотерапията. Интензивното чувство на срам може  да причини загуба  на паметта. Срамът се  предава  и на слушателя, докато му  се  говори  за  това. Става  морален  пренос на  чувствата, които трябва  да изпитва  изнасилвачът.Изнасилените деца – не говорят за  това, защото  се  боят да  го изрекат, за да  не  се случи  нещо лошо и  страшно.

Невъзможността на жертвите да съобщят за изнасилването може би произлиза от несъзнавания конфликт, свързан с гнева и омразата, които са  основни за тях /жертвите на изнасилването/.
Ако не се отработят, тези конфликти създават осакатяваща вина – източник на депресия, себедеструктивно поведение от всякакъв вид.
Самоубийство, мисли за самоубийство, алкохолизъм, наркотици, прекъсване на интимна връзка, загуба на работа са често срещани сценарии при жертвите на изнасилването. Не е рядкост и проституцията.
Отказът от терапия е друг вид себедеструктивно поведение.
Самообвинение, чувство за лична вина  и съмнение  в  себе си…
 
Прекомерната заетост и големият успех –  стратегии, които държат гнева и вината  далеч, са  често срещани при жени  , преживели изнасилване. Но когато ангажираността им спре, те се чувстват изгубени.Спомените нахлуват,парализират ги. Сякаш са  забравили всичко това, което ги е предпазвало от старата травма…

Спомените се връщат  не в първоначалния си  вид, а като ретроспективни кадризавладяваща тревожност и паника, необясними,  пресилени  реакции  несвързани  с настоящите преживявания. Споменът няма думи, представлява емоционални реакции  –  помни  самото тяло.

Често  споменът от изнасилването може да се прояви в  серия психотични състояния.

 

Статистика.

29% от изнасилванията са направени в дома  на жертвата,
при 34%  – нападението  е  било на  улицата и  после са  били заведени в закрито  място,
при 2% –  изнасилването  е било на улицата.
78% от изнасилвачите са лица, познати  на жертвата.
Най-висок  процент с  Постравматично Стресово Разстройсво  имат жертвите  на  изнасилване  –  60%.
50% от изнасилените жени страдат от доживотна хронична депресия.

 

/Извадки от книгата “След мълчанието – историята на едно изнасилване”Нанси В.Рейн, изд. “Мойри”,  С.,  2001г./

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *